Идеята за равенство сред българите

По материали от: http://atil.blog.bg/

Има една дълбоко вкоренена идея в българското съзнание, идеята, че всички сме равни. Това не е плод на Просвещението, на естественото право. Край тия неща България е отминала, те не са влезли в нейния живот и съзнание. Това е равенство, което не е равенството пред законите, а просто фактическото равенство между един индивид и друг, благодарение на това, че в края на краищата всички сме хора. Т.е. пак се стига до естественото право, но по един съвършено заобиколен път и на основата на една сентенция, не на основата на филозофеми. Тази народопсихологическа черта е с огромна важност и значение за съдбините на българския живот; това схващане е активно и днес.

                                                       . . .

Така тази утопия на егалитаризма – едно общество на равни във всяко едно отношение – изглежда напълно възможна и удовлетворителна. Българската общност под османска власт (XV-XIX в.) е една общност без организирано общество, няма своя държава, значи тя представлява нещо съвършено спонтанно, не създадено по повелите на закона - регламентира се от самосъзнанието, а не от законови норми. И естествено поради тази причина тя е нещо много устойчиво, защото не почива на подчинение, а на свои решения. И вижте сега лъжата на българската историография – прощавайте, но това е единственият период на свобода, в който българският народ е живял, разполагал е наистина със себе си. Неговите еснафски организации – лонжиите, неговите църковни борби, дейността му в областта на църковната просвета, неговото книгопечатане и вестникарство – всичко е финансирано най-вече от самото население, няма държавна каса, няма данъци, т.е. липсва всеки елемент на принуда. И това състояние създава завинаги в българското население едни идеи на утопичност. Де факто това е една анархия, осъществена в пълния смисъл на думата. Вярно е, че е имало тегоби и данъци по отношение на империята, но те са връзки с нещо чуждо, което, като се удовлетвори, те оставя на мира. В останалото време човек живее и се радва на своята пълна автономия. Тази автономия крепи егалитарността, за която говорим. Това е светът на ръчния труд и всички могат да бъдат равни. Единият ковач или медникар ще бъде по-добър, по-известен, ще бъде знайно името му, но и другият не е на дъното на занаята, защото правилата на професионалното възпитание в класове са много строги и човек, влязъл в тая система, не може да не е добър занаятчия, добър майстор. Имайте предвид, че съветите на лонжиите много строго са контролирали – нечестни сделки са били направо невъзможни – и много тежко са санкционирали недобросъвестно извършена работа.

При тази система личностното развитие е безкрайно затруднено. Защото в една такава задушевна общност хората се познават много добре и психологически, и физиологически. Общуването е толкова пълно, че е невъзможно да се създаде дори тази минимална дистанция, която съществува между молекулите на материята. Примерно, в петък банята е за мъже, всички мъже се познават помежду си физически. Всички жени също се познават физически. Тези физически качества и на мъжете, и на жените се обсъждат на пазара. Ще посоча за пример един разказ на Елин Пелин, за жената със златния косъм. Той е за потайностите на една жена, която на едно много интимно място имала златен косъм и Блаженият, увлечен от тази идея, се жени за нея. И още нещо, неудобно и неприятно, бих искал да кажа, но ние сме тръгнали да се занимаваме научно с тези неща – цяла София знаеше как е изглеждал фалосът на Вазов. Поетът Марангозов разказваше как бил с Вазов на баня: „Вазов излиза (от басейна), фалосът му не излиза.“ Тази гадна анекдотика е съдържание на обществения живот. И още отвратителни физиологически подробности – тъй като вършат всичко заедно, по пътя между селото и града, например, ще се изходят и по голяма нужда. И си наблюдават фекалиите. И знаят, че Иван е дебелосерко, а Драган е тънкосерко. Тези характеристики са основни на личността. И ако някой желае да бъде над това ниво, му се припомня, че той е тънкосерко или дебелосерко. Тоест личността обществено се оплюва, дори с непозволени средства.

В този аспект е много зловеща ролята на българския зевзеклък. Това са едни такива сатирични оръжия, спрямо които отделният човек е безсилен, когато бъдат приложени и групово. Съществува терминът омаскаряване. Съществува терминът гавра. Това става и литература. Вестник „Свирка“ е „вестник за публично огавряне“, това е подзаглавието му. Този фолклор, който по принцип спада към циничния фолклор, той е едно обществено оръжие по отношение на личността.

В Западното средновековие са известни подобни публични присъди, но над глупците. Това са празниците на глупците. Много обстойно са описани в първата глава на „Парижката Света Богородица“. В Западна Европа съществуват и законодателни разпоредби за опозоряване. Това е позорният стълб, на който е закачен между впрочем и нещастният автор на „Робинзон Крузо“. Но това е в рамките на един закон и е въз основа на една съдебна процедура. И това е наказание, което се налага главно за обществени кражби и злоупотреби с власт. Целта е да се възстанови доверието в институцията чрез опозоряването на този, който я е опетнил.

В цялото Западно средновековие има много подобни празници, има самоосмиване, но това се родее с големите площадни празници, с маскарадите, с една традиция, която тук липсва. Тук има само една система на гавра с индивидуалността, и то доста съзнателно приемана. Това опасно оръжие е в кръга на комедийната култура, затова често пъти изглежда незлобливо. Но който му е ял попарата, знае. Тая система най-накрая свърши в системата на комунистическото възпитание. Борбата срещу изявената личност се изразяваше в една не много ядовита, но много добре уцелена карикатура. Жертва на такава гавра стана Трифон Кунев, на такава гавра стана предмет Илия Бешков и много други хора. Така наречените хумористични вестници от едно време бяха едно много неприятно оръжие за налагане на тази „народна воля“. Това, за което говорим, датира от Възраждането – такива функции има вестник „Гайда“ на П. Р. Славейков. Той е бил четен и много популярен сред българския лумпениат в Цариград. Той не е оставил никакъв спомен в интелектуалните среди. И няма нищо общо с Ботевата сатира, която е по отношение на отделни лица и е безмилостна, и много добре рационално обоснована. Ботевите фейлетони са малко в духа на хуманизма, на борбата с глупостта. Но Ботев е едно изключение в цялата тази среда. Това колективно гонене на индивида – има термин „травля“ – не позволява нищо отвъд себе си.

Когато говорим за социални реликти от античността, трябва да споменем и най-важния остатък в българското село – античната клиентела. Клиентелата е също един проблем, който малко е изследван. Големите историци на Рим не са социолози. Все таки в прекрасния труд на Момзен „Римската провинция“ има по-обстойни материали. Става дума за човека от конническото съсловие, поземления аристократ, не традиционния, не сенатора, а този с положение на село, което представлява натрупване на изобилие от различни блага. Това изобилие се изразява в римската вила. Около него, около този земевладелец се струпват много дребни съществувания, които в един или друг случай разчитат на патрона за помощ. Тази клиентела е била голяма. Когато Цезар говори за Оргеторикс, споменава, че той бил довел на процеса целия си род, около 10 000 души и „своите длъжници, от които той имаше голям брой.“ Щом 10 000 души наброява родът му, то тези длъжници (obaerati) са били много повече. Тълпата е била такава, че Оргеторикс е успял да се измъкне от съдебния процес, но после се самоубива.

Това нещо го има непрекъснато в българското село. Това не значи, както го рисуват българските историци, че този състоятелен човек е заробил цялото село. Имайте предвид, че при една първична структура такова заробване не е възможно, защото ще му теглят огъня и ще се свърши и с него, и с парите му, и с дълговете му, и с всичко. Тука става дума за следното: бедният отива при него, когато е в затруднение, той му дава две торби с брашно и от този момент бедният му е задължен, тъй като той му спасява децата от глад. Бедният не само му дължи брашното, а много повече, той му дължи благодарност, дължи му почит. Това го превръща от длъжник в клиент, защото той като клиент ще ходи вече на неговите деветини, на молитвите за мъртвите, на кръщението на децата и на внуците му. И тези хора, които са живели около местния големец, са документирани в антропонимите – Логофетов, Господинов, Агов, Ходжев, Банов, Боляров. Това не значи, че произхождат от боляри и от банове, както се опитват да го изтълкуват техните глупави внуци и правнуци, а това са прословутите „царски хора“. Ще намерим тази прослойка и в „Криворазбраната цивилизация“, и в краеведението. Войнигарите например, които отиват да служат при султана като помощни войски, по пътя си към Константинопол обират всеки, който им е етносно неприятен, правили са редовно еврейски погроми, особено в Одрин. Те са ненаказуеми, защото са „царски хора“. Тази идея, че това са хора на болярина, на феодала, на бана, това е идеята за клиентела. Антропонимите ни свидетелстват за устойчивостта на тази институция. Ето една институция, която е късноантична и която се съхранява като перманентна черта на българския живот на село. Тази клиентела впоследствие се групира и около турския феодал – Ходжев, Агаин, Моллов. Това са хора, слуги, клиенти на агата, които по този начин са черпили една социална сила.

Когато след Освобождението агите, моллите, ходжите ги няма, тяхното място се заема от селския ханджия или на по-високо ниво – от държавната администрация. Това не е стоково стопанство, това е стопанство на предметния обмен, където грънчарят докарва грънци от планината и срещу две стомни получава крина жито, там парите не са и необходими. Данъците все още не се събират в пари, а в натура. Десятъкът не подозира съществуването на парите. И вижте колко е трайно това, нарядите през войната и след войната от селяните, ами това са аваризите. Данъкът в натура се завръща. Когато говорим за перманентната архаика на българския народ, шега няма, това е така. Аз ще продължа, ангарията не е турска дума, а гръцка; институцията е гръцка, от късната античност минава във Византия и турците я взимат оттам. В 1920 г. Стамболийски я възстановява като Трудови войски. Т.е. от тези архаични модели общественото съзнание не може да се отдели, то дори не може да узнае тяхната същност, то не може да ги погледне отвън, да разбере тяхната историчност, за да разбере тяхната архаика.

Това е историческият и етнографският фон; етнографски, защото имаме намесата на славянската община, исторически, защото имаме присъствие на античността. Това е фонът, на който се създава идеята за човешкото равенство. И трябва да кажем, че при стопанската система, която съществува, това равенство не е илюзорно. Но тази програма, която е програма за социално равенство, се оказва по-дълбока – програма за човешко равенство, но тя е утопично-химерична. Реално, като политическа програма, има само един тип равенство и то е пред законите. Да се разшири тази идея върху други сфери от човешкото битие, това е оковаване във вериги, това е нещо, което отива против антропогенезата, защото самото биологическо развитие на рода е към възникване на индивидуалност. Това не може да се отрече, този проблем е изследван и при тасманийците. В съвремеността ние знаем, че и най-примитивните народи, които живеят от събирачество, са имали представа за личностния тип и за издигнатия личностен тип, не само този, който се митологизира. В туй отношение българският живот познава само един тип признание – личен момък, лична мома. Това е едно признаване за присъствие на личностен тип само в младия възрастов клас. Т.е. ние тука имаме една удивително древна и мрачна структура, но тя създава веднъж завинаги у българина навика да живее в група. Всичко, което той първо прави, е да си осигури социалната група. Наблюдавайте хората и ще видите тяхното движение към цели, то е винаги намиране на Идеята за равенство сред българите дядовата ръкавичка: „Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина.“ Едно търсене на подобните и едно много сериозно установяване в собствена социална среда, и никога действие извън нея. Който я напусне, е изгубен.

                                                  . . .

Това е, което комунистите много мразеха, заради което казваха, че България била превърната в придатък на германската промишленост. Положението беше такова: изведнъж един селянин с 20–30 дка става богат човек. Той нито експлоатира някого, нито има наемна ръка, работи сам, а е богат. Но този селянин, който чрез интензивните култури вече става един модерен производител и заможен човек и основа на новата стопанска дейност в страната, той е оплют и обруган обществено като кулак. Трябва да ви кажа, че в концлагера, където бях, комунистите най открито (само там!) заявяваха за своите намерения – нагледната агитация от концлагерите днес би била безкрайно интересна. Тя беше насочена така: кулакът е не селянинът, който има много земя, кулакът не е този, който използува наемен труд, а този, който отглежда технически култури. Това е борба срещу самата прогресистка тематика, в името на която това комунистическо движение е възникнало. Нашите стаи бяха пълни с плакати, че примерно в България около 300 души лекари и инженери са изкарвали един доход, който е бил равен на дохода на собственика на заводите Чилов, значи класовият враг са те. Борбата срещу изявената личност, това е епопеята на славянството след Втората Световна война. Например, у нас направо избиха генетиците. Благодарение на липсата на генетици в България дегенерира цялото овощарство. Сравнете ябълките, които идват отвън, от Македония или Гърция, с българските. Нашата помология е създадена дворното стопанство, тя е работа на личностния тип, на интимния човек. Когато той бе потопен в поредната вълна – защото комунизмът е такава вълна, преди него има оранжевогвардейци и какви ли още не - той загина. Цялото това обругаване на интелектуализирания тип, на новия тип индивидуалност, което стига тия форми при комунизма, то е подготвено и реално е съществувало в българския обществен живот като една тенденция, то не е измислено от комунистите. То е възприето от тях в тяхната адулация към т.нар. народностно начало. Това е една тенденция вътре в самия български обществен живот и психика, която много успешно беше овладяна от комунизма и направлявана.

Този тип, вече в самия народ, на новия производител, на новия стопански деятел, той беше неприятен и всеобщо обругаван. От кого беше представен той? Примерно център на стопанския живот в България станаха не селата и не градовете, а т.нар. гари: гара Каспичан, гара Павликени не са градове, не са признати за градове и нямат такъв характер, но там е най-изгодно да се устрои едно предприятие, примерно мелница или дъскорезница. Тя има 2–3 или най-много 5 души работници, там се докарват трупите или житото, стоварва се на гарата, на 50 м. от предприятието. Значи няма транспорт, житото се мели или трупите се бичат.

Собственикът на такова предприятие беше всеобщо обругаван главно от даскалите, от учителската среда – ето го капиталистът! Това е обикновено някакъв селянин, прихванал оттук-оттам някаква пара, може да е продал някакъв парцел, взел е пари от някаква кооперативна банка, започнал е това предприятие. Те бяха облечени по определен начин: не носеха вече селските потури, но не носеха и граждански дрехи. Бяха облечени с панталони от шаяк и зимно време с полушубка, а лятно време с цял шаечен костюм. Това е радетелят на новото българско стопанство и масовият деятел на българския капитал. Тези хора са маркирани – не и описани, единствено маркирани – в творчеството на Коста Константинов, оттам може да се долови, че са съществували. При съществуването на многобройни държавни и кооперативни монополи фактически на частните предприемачи оставаше много тесен парцел. Те можеха да се занимават с дъскорезници и мелници. Към дъскорезниците и мелниците, за да използват излишната топлина, те създадоха малки градски бани, където можеш да отидеш да се окъпеш. Това им беше допълнителната печалба. Третата група, която почна по-добре да се образува и да работи, това бяха маслодайните за растителни масла, с неголяма продукция. Над това ниво, второто голямо ниво бяха тютюневите складове. В тия складове ставаше едно сортиране на тютюна, нищо повече. В тютюневите складове можеха да работят всички – и жени, и деца, защото трудът не представлява никакво усилие, сортирането на листа. По-висшият ешелон вече бяха собствениците на тютюневи фабрики. Тези фабрики бяха обаче многобройни. В 30-те години имаше цигари, производство може би на петдесетина фабрики и голяма част от тях бяха обединени в един картел, защото е ясно, че не можеха да устоят на държавните данъци, на акцизите и т.н.

Ето го в реалната му структура българският стопански живот през епохата. Всеки е възпрян. Погледнете го и сега: всеки стопански деятел среща невероятни затруднения от какъвто искате характер. В името на вечната българска навиковост, на народното добруване или по-точно, на безпечното живеене на паразитната бюрокрация, която е вече, тъй да се каже, лоното на българския народностен живот. Можете да видите как всичко в нашия живот е извратено. Към цялата тази система, тази структура, непробиваема за индивидуалността, почнаха да се отварят едни малки прозорчета: внезапно се оказа, че българското овощарство, поради развитието на световния транспорт, почна вече да получава клиентела в по-далечни страни. Страната, която първа почна да внася големи количества български ягоди, беше Полша. След това Виена. Техниката на обработването и изнасянето на тези ягоди беше доста примитивна, тая технология е описана и в мемоарите на царица Йоана: бурета с вода, в която се слагат ягодите, за да стигнат все пак в някакво здраво състояние, иначе ще се смачкат. Аз съм разпитал създателя на този износ, имам и запис – това е едно чудо на индивидуални усилия, преодоляване на пречки от най-различен характер, като се почне от това, че Български държавни железници нямат вагони, които да предоставят на тези износители. Тогава чрез лични връзки те уреждат френските и белгийските железници да дадат под наем вагони на БДЖ, та по тоя начин нашите износители на плодове да си осигурят вагони. Когато вече се разпространи хладилната техника, прочутият Тевекелиев замразяваше плодове и ги изнасяше в замразено състояние. Т.е. това са крайните форми, в които индивидуалността можеше да се прояви в живота. Друго, което беше един пробив в тази навиковост, е строежът на т.нар. кооперации, многоетажни жилищни домове, където една група архитекти (пак заели пари от банките) успяха да създадат едно ново съсловие от предприемачи, чиито възможности и печалби тогава бяха силно преувеличавани. Друга група, която можа да пробие, това са съдържателите на кинотеатри – строители или наематели на кинотеатри. И заедно с тях традиционната българска група от съдържатели на питейни заведения, на ресторанти. Никаква възможност например за търговия с коприна, с, да кажем, сусам, рицин – всичко е в ръцете на кооперативни или държавни монополи.

Тези монополи са същинската организация на тази псевдонародност, за която говорим. В синтеза си с администрацията тя образува в себе си цялата видимост на общественост. По същество общественост тя не е! Но има и видимостта, и функциите на обществеността. Това псевдообщество не поражда нищо. Конституират се форми на колективно живеене, всички от архаичен тип, но които са обезпечени стопански и които, от друга страна, като че имат хуманен вид, едва ли не комунистичен, защото спасяват дребните съществувания от глад, от унищожение, от катаклизми. Дават една сигурност в живота на социалността. Един човек, който няма елементарното разширено възпроизводство на село, той си знае – като си свие нуждите, той си ги посреща. Нуждите са нещо духовно, те са нещо психологическо. Но вечното българско спасение, вечното оцеляване е в орязването на всички духовни нужди. И в името на оцеляването не само можеш, но си и длъжен да ги орежеш. Оттук нататък ти и ще се наядеш, и ще се наспиш. И ще имаш възможности да се напиеш. Това скотство не може да бъде основа за никаква култура.

Владимир Свинтила

Статията е публикувана преди 6 години, 8 месеца на 10 ноември 2011 г, и е видяна 2233 пъти

Мнения за Идеята за равенство сред българите Споделете
вашето мнение!

Преди 6 години, 1 месеца Демокрация каза

От дървеното желязо се "роди" дарвинизма, а от желязното дърво - гилотината! Не ми харесват! Защото в джунглата на човешките взаимоотношения победиха човешките слабости, които се оказаха по-силни от човешките добродетели! А победителите не ги съдят!

Преди 6 години, 1 месеца Optimisti4na Tragedia отговори на Демокрация

Това, което ни спускат отгоре са азиатски религии, идеологии и доктрини! Вижте свастиките им - те всички са от Азия! Всички европейски идеи са отхвърлени или опорочени (плебисцит - екзекуцията на Исус Христос, свободни избори - Хитлер е избран със свободни избори, равенство - всички са равни, но някои са по-равни и т.н.). Но това не значи, че трябва да се отречем от хуманизма, морала, справедливостта и останалите човешки добродетели. Тя и смъртта е по-ефикасна от живота, но ние живеем и искаме да живеем!Аз все пак предлагам една българо-европейска справедлива кауза! И тя не е неуязвима като живота, но...по-добле една утопия, отколкото хиляди злокобни антиутопии!

==== Виж сега, скъпа приятелко, Основните постулати на Френската буржоазна революция са "свобода, равенство, братство". Обаче те съдържат в себе си непреодолимо противоречие: Ако имам свобода, в никакъв случай не бих искал да бъда равен с глупаците и лумпените около мен. Още по-малко да се побратимявам с тях. Ще направя всичко възможно да използвам свободата си, за да се издигна над тях. А ако съм равен и брат с лумпените и глупаците, значи нямам свобода. Сега разбираш ли какво значи "дървено желязо"?

Преди 6 години, 2 месеца Демокрация каза

Това, което ни спускат отгоре са азиатски религии, идеологии и доктрини! Вижте свастиките им - те всички са от Азия! Всички европейски идеи са отхвърлени или опорочени (плебисцит - екзекуцията на Исус Христос, свободни избори - Хитлер е избран със свободни избори, равенство - всички са равни, но някои са по-равни и т.н.). Но това не значи, че трябва да се отречем от хуманизма, морала, справедливостта и останалите човешки добродетели. Тя и смъртта е по-ефикасна от живота, но ние живеем и искаме да живеем!Аз все пак предлагам една българо-европейска справедлива кауза! И тя не е неуязвима като живота, но...по-добле една утопия, отколкото хиляди злокобни антиутопии!

Преди 6 години, 3 месеца Атил отговори на Демокрация

Идеята е за равноправие между хората и е реална, реализуема, рентабилна система, която нарекох ЕКГ (екологични календарни градове) и които пропагандирам вече две години. Последната ми статия, публикувана тук в "актуално" е "Тоталитарна държава и корупция"

Освен равенство пред закона за мен останалите равенства са нарочни измислици на порочни хора, които ги ползват за манипулация и експлоатация на заблудените и излъганите производителни единици... Това е от лична позиция и от позицията на дясно мислещ човек..Дори равенството пред закона е трудно постижимо, та какво останало за другите равенства...Колкото по-скоро хората в България се разделят с тези илюзии толкова по-добре за тях и поколенията след тях. Но борбата на идеи е за предпочитане пред липсата на избор.Ние продължаваме да нямаме избор- избираме това което ни се сервира отгоре!

Преди 6 години, 4 месеца Демокрация каза

Идеята е за равноправие между хората и е реална, реализуема, рентабилна система, която нарекох ЕКГ (екологични календарни градове) и които пропагандирам вече две години. Последната ми статия, публикувана тук в "актуално" е "Тоталитарна държава и корупция"