Героите на труда паднаха в прах

По материали от: www.novinar.net

Служителите на частно в книгата със защитени видове

Носеха го всяка вечер на ръце от работа до дома му. Красива девойка му сервираше вечерята и му разказваше приказка за лека нощ. Сутрин го будеше с песен за труда и му завиваше обяд за работа, навън го чакаха пак носачите и обмисляха скоро да му построят паметник. Този блян на синдикатите как трябва да живеят трудещите се е на път да стане реалност.

Според изложените наскоро статистически данни работещите на свободния пазар са тръгнали да формират едно малобройно екзотично малцинство. За тези, които дават дан в мудното движение на икономиката ни, трябва да се създаде специална книга, подобна на тази за защитените видове. Работните места ще бъдат своеобразни територии от Натура 2000 и служителите там ще се третират така, че да не изчезнат съвсем.

Правителствена политика по този въпрос трябва да се формира в най-скоро време. От данните на НСИ за състоянието на работната сила и на безработицата у нас се вижда, че именно държавата превръща служителите в реалния сектор в малцинство. От проучването излиза, че всеки четвърти у нас е чиновник. Видяхме статистиката и се огледахме. Дали при всеки наш с досег с институциите приветливи чиновници ни посрещат, предлагат ни кафе и ни вършат работа за отрицателно време.

Дълго се взирахме, но такова чудо не видяхме. Въпреки огромния апарат от държавни служители нещата продължават да изглеждат, меко казано, ретро. Обикновено ни посрещат хора, напомнящи на злата директорка в училище и единственото доказателство, че се върши нещо в съответното ведомство, е усилието, което всеки служител полага, за да ви разходи по всичките етажи и да ви покаже, че нямат дори и идея какво да прави с вас.

С препятствието „чиновник” всички сме свикнали. Даже се чувстваме горди, че сме оцелели след срещата с него. Всеобщата държавна заетост обаче е, меко казано, трагична. Ордите от заети в сферата означава, че огромен ресурс е заключен зад стените на министерства, институции и зад какво ли още не. Трагедията на тези работещи може да се развие в няколко посоки. Големият брой държавни служители може да означава, че държавата като майка хранилница прибира всяко свое гардже, което не може да оцелее на конкурентния пазар на труда.

Вярата в експертния потенциал на чиновниците отдавна е загинала благодарение на личния ни опит и на този с еврофондовете например. Цифрата на заетите в публичния сектор е 713 млн. души. Драматично е и, че това са хора, които дават “добрия” пример как да живеем в обятията на държавата от люлката до гроба. Това е цифрата на хората, за които всички ние сме инвестирали, за да получат основно, средно и висше образование. След това продължаваме да даряваме за осигуровки, заплати и бонуси. Оказа, че всички целокупно отглеждаме и държавните деца. Според данните преобладаващата част от заетите в сектора са жени. Дори и да нямаме собствени отрочета, може да спим спокойно.

Със сигурност сме изплатили майчинските поне на няколко чиновнически деца. В увеличаването на прираста няма нищо лошо, но е някак си цинично, да даряваме целокупно за държавни обезщетения. А управляващите третират самоосигуряващите се жени като престъпници и всячески се стараят да намалят плащанията за майчинство. Уж се смяташе за отживелица комунистическата мъдрост “Учи, мама, за да не работиш”. Държавният апарат обаче продължава да задава тази тенденция. Все още вярата, че службицата в кабинета си е най-сигурна, се превръща в жизнена философия на всеки нов притежател на българска диплома за висше образование.

Това може би не е чудно. При този брой чиновници родствената връзка с поне един е гарантирана. Така още в семейното огнище възпитаваме у подрастващите дълга да служим на държавата. Този модел на търсене на препитание обаче води до негативната тенденция. Добрите кадри отиват в тъмните коридори на публичния сектор, където кариерното им развитие е с твърде неясна съдба. Колкото и да слушаме за иновации, развитие на технологиите на родна почва, съмнително е, че прогресът ще се случи от някои ведомствен кабинет.

Стремежът към институциите лишава от своя страна частния сектор от качествени хора. Плачът на бизнеса за липса на кадри се превърна в постоянен вой. Явно вечната борба между частниците и държавата не се води само на полето на данъчното облагане и законовите мерки. Колкото и странно да звучи, явно специалистите са обект на същата битка. В нея победата на държавата предлага на бъдещия си служител сигурни безкрайни часове на опропастяване на професионалните способности. Поради много загубени битки бизнесът пък не вижда смисъл да инвестира в не дотам добрия материал, който държавата му е оставила за работна ръка.

Всяко ново правителство обещава да смали огромния апарат от чиновници. Дори след няколко месеца управление вади разни цифри, с които е намалило администрацията. После обаче се оказва, че в голямата си част това били незаети щатни бройки. През последните години битуването на държавния апарат е съчетано с мантрата за финансовата криза, в която страната е затънала. Неспособността на властта да гарантира работното ни място в частния сектор, както и неадекватните обезщетения при евентуално съкращение поражда стокхолмски синдром. Жертвата на лошата политика се връща при насилника си – държавата. Несигурността кара все повече хора в трудоспособна възраст да търсят прехраната си в администрацията. Вярата в сигурността на държавната служба е отменена. В тази вяра няма нищо чудно. На всеки ясно, че управляващите много внимават при съкращенията в администрацията. Никой управник не може да се позволи да допринесе за скока в процента на безработицата, освобождавайки маса хора от публичния сектор. Вместо това властта продължава да обрасва с неясни длъжности и със служители със съмнителни качества и функции.

Хипотетично кризата може да приключи някой ден. Тогава оправдание за рояка от чиновници в администрацията няма да има. Може и да доживеем обслужването на едно гише наистина да действа и на стола зад стъклото да не сменят по три служителки на 15 минути. Тогава обаче може да си заформим нова криза. Огромна безработица сред бивши държавни служители, които на всичкото отгоре не знаят какво точно могат да правят. Може би трябва да се примирим, че има неотменни злини. Чудовищно огромният държавен апарат е една от тях. Независимо дали си ще остане в същия размер, или ще бъде драстично намален, все ще си плащаме. Ще даряваме или за заплати, осигуровки или пък за обезщетения за безработица.

 

Статията е публикувана преди 7 години, 11 месеца на 01 декември 2010 г, и е видяна 1232 пъти

Мнения за Героите на труда паднаха в прах Споделете
вашето мнение!